Криза на втората година - първият протест срещу мама и тати

Тя настъпва изведнъж и с пълна сила. Докато се наслаждавате на сладките моменти, в които детето ви тича към вас с прегръдка или радостно ръкопляска при всяка нова дума, изведнъж идва бурята. Добре дошли във вълшебния и в същото време взривоопасен свят на т.нар. „криза на втората година". Този период, в който сладкото бебче внезапно се превръща в малко същество с изненадващо категорично мнение, с плашеща решителност и чести изблици на ярост, е напълно нормален и всъщност изключително важен. Не е лесен, но е напълно естествен. 

Когато детето навърши около две години, започва да осъзнава себе си като отделна личност. Това е периодът, в който изведнъж се появява „аз", а с него и безкрайната нужда от контрол. Ако досега е било окей да облечете онзи пуловер, който според вас му отива, сега то ще държи да носи гумените ботуши насред юлската жега. Ако по-рано сте му подавали лъжицата, сега то иска само да я върти, дори ако това води до каша по тавана. Желанието за самостоятелност е неудържимо и точно то стои в основата на кризата.

Разбира се, това пробуждане на личността не идва с речников запас. Повечето деца на тази възраст все още не могат да изразят напълно нуждите и емоциите си с думи, което създава напрежение. Когато не могат да кажат ясно какво искат, те крещят, хвърлят предмети, тръшкат се и реват, сякаш светът е свършил. За родителя този спектакъл понякога е комичен, но често е изтощителен. За детето обаче е съвсем реална битка за себеутвърждаване.

Важно е да се подчертае, че въпреки драматизма, който носи със себе си, този етап не е проява на лошо поведение. Той е маркер за израстване, знак, че детето търси граници, разбира кои са правилата и се опитва да се ориентира в тях. И именно тук е мястото на възрастния – не да налага контрол с желязна ръка, но и не да се оставя на произвола на детските емоционални бури. Подходът изисква баланс. Ясни, но гъвкави граници. Разбиране, но и постоянство.

Кризата на двегодишната възраст често идва в комплект с прословутото „не". Това кратко отрицание става оръжие, щит и магическа формула. Не иска да си легне. Не иска тази чиния. Не иска мама, а после – не иска и тати. Всичко се превръща в предизвикателство, в малка словесна схватка. Родителите обикновено изпадат в капана на тези битки за власт и се изтощават в опити да „надделеят". Но ключът не е в надвиването, а в присъствието. Детето има нужда от стабилност, от човек, който да го преведе през емоциите му без страх, с яснота и съчувствие.

Не по-малко важно е и какво се случва зад кулисите. Освен психологическите промени, двегодишното дете преминава и през физиологични и когнитивни скокове. Мозъкът му буквално се пренарежда, създават се нови невронни връзки, усвояват се нови думи, развива се мисленето. Това е сериозно натоварване за толкова малък човек. Ако се добавят ново братче или сестриче, тръгване на ясла, зъбоникнене или дори нова чаша – емоционалният котел прегрява.

Разбира се, добрата новина е, че тази фаза не трае вечно. Макар да изглежда безкрайна, в един момент настъпва затишие. Детето започва да използва речта по-уверено, да комуникира по-спокойно и да разбира последиците от действията си. Но за да стигне до този момент, то има нужда от водач. От родител, който не се поддава на всяка тръшкане, но и не отговаря с гняв. Който разбира, че плачът не е манипулация, а зов за помощ. Който казва „не" спокойно и с уважение, но без колебание.

Кризата на двегодишната възраст не е провал, а прогрес. Тя не е провокация, а възможност. Да опознаете по-добре детето си, но и себе си. Да изградите връзка, която не се разклаща при всеки трясък на врата или хвърлена играчка. В крайна сметка, зад всяко „не искам" стои едно малко човече, което всъщност много иска да бъде чуто, разбрано и обичано, дори в най-шумния си момент.