Родителският навик, който неусетно отслабва самочувствието на детето

Всеки родител иска детето му да израсне уверено, спокойно и сигурно в собствените си способности. Повечето майки и бащи полагат огромни усилия, за да подкрепят своите деца, да ги предпазят от трудности и да им осигурят възможно най-доброто бъдеще. Понякога обаче именно от най-добрите намерения се раждат навици, които неусетно започват да подкопават детското самочувствие.

Един от най-разпространените такива навици е постоянната корекция на детето. Тя често е толкова дълбоко вплетена в ежедневието, че родителите дори не осъзнават колко често я използват. Поправят начина, по който детето рисува, начина, по който подрежда играчките си, думите, които избира, решенията, които взема, и дори емоциите, които показва. На пръв поглед всичко изглежда напълно логично. Родителят просто иска да помогне. Иска да научи детето как да се справя по-добре, да избягва грешките и да постига успехи.

Проблемът е, че детският мозък невинаги възприема тези постоянни поправки по начина, по който възрастните ги замислят.

Когато едно дете непрекъснато чува какво не е направило правилно, какво може да стане по-добре или какво е трябвало да направи по различен начин, то постепенно започва да изгражда едно много специфично убеждение за себе си. Това убеждение не се формира съзнателно. То се натрупва бавно, ден след ден, ситуация след ситуация. Посланието, което започва да чува между редовете, е: „Не съм достатъчно добър такъв, какъвто съм."

Самочувствието не се изгражда чрез постоянни похвали и уверения, че детето е специално. Истинското самочувствие се ражда тогава, когато детето започне да вярва, че може да се справя самостоятелно със света около себе си. То се формира чрез опитите, грешките, малките успехи и постепенното натрупване на увереност. Когато обаче възрастният постоянно се намесва и показва по-добрия начин, детето започва да разчита все повече на външна оценка и все по-малко на собствената си преценка.

Много родители неволно попадат в този капан още от ранна възраст. Детето рисува къща, а майката веднага поправя покрива. Подрежда пъзел, а бащата посочва по-бърз начин. Опитва се само да си обуе обувките, но родителят губи търпение и ги обувa вместо него. Всяка отделна ситуация изглежда незначителна. Но когато подобни моменти се повтарят ежедневно в продължение на години, те започват да оформят начина, по който детето възприема собствените си способности.

Особено чувствителни към това са децата в предучилищна и начална училищна възраст. Именно тогава те изграждат първите си представи за компетентност. Започват да се сравняват с връстниците си, да оценяват собствените си умения и да търсят своето място сред другите. Ако в този период получават повече корекции, отколкото насърчение, рискът да започнат да се съмняват в себе си значително нараства.

Интересното е, че прекалената помощ може да бъде почти толкова вредна, колкото и прекалената критика. Когато родителят постоянно се намесва, за да улесни задачите или да предотврати грешките, детето рядко получава възможност да изпита удовлетворението от собственото си постижение. То започва да свиква с идеята, че възрастните винаги знаят по-добре. Постепенно се появява страхът от грешки, а заедно с него и нежеланието да се поемат рискове.

Психолозите отдавна наблюдават връзката между ниското самочувствие и страха от провал. Малчуганите, които са свикнали постоянно да бъдат коригирани, често избягват нови предизвикателства. Те предпочитат да останат в познатото и сигурното, защото там рискът от нова грешка е по-малък. На пръв поглед изглеждат предпазливи и послушни, но зад това поведение понякога стои дълбока несигурност.

Друг важен аспект е начинът, по който родителите реагират на детските емоции. Понякога възрастните поправят не само действията, но и чувствата на детето. Когато то каже, че се страхува, му отговарят, че няма от какво да се страхува. Когато е тъжно, му казват да не плаче. Когато е ядосано, му обясняват, че няма причина да се ядосва. Макар намерението да е добро, подобни реакции могат да накарат детето да се съмнява в собствените си преживявания. Вместо да се научи да разпознава и разбира емоциите си, то започва да ги потиска или да ги поставя под въпрос.

Самочувствието се изгражда и чрез усещането, че собствените чувства имат значение. Когато детето се чувства чуто и разбрано, то започва да развива доверие в себе си. Когато обаче преживяванията му постоянно биват омаловажавани или коригирани, това доверие постепенно отслабва.

Разбира се, никой родител не може и не трябва да избягва всяка забележка. Децата имат нужда от насоки, граници и обратна връзка. Разликата е в честотата и начина, по който те се дават. Вместо всяка грешка да се превръща в урок, понякога е полезно детето просто да получи пространство да експериментира. Вместо веднага да показваме правилното решение, можем да му дадем възможност само да го открие. Вместо да се фокусираме върху недостатъците, можем да обърнем внимание на усилията и напредъка.

Децата не се нуждаят от съвършенство. Те се нуждаят от усещането, че са способни. Нуждаят се от възможността да грешат, да опитват отново и постепенно да изграждат увереност в собствените си сили. Когато родителите съумеят да бъдат повече водачи и по-малко коректори, те създават среда, в която самочувствието може да се развива естествено.

Понякога най-големият подарък, който можем да дадем на едно дете, не е правилният отговор, а доверието, че то е способно само да го намери. Именно това доверие се превръща в основата на здравото самочувствие – онова вътрешно убеждение, което му помага да посреща предизвикателствата, да не се страхува от грешките и да вярва в собствената си стойност дори когато нещата не се получават от първия път.

В свят, който непрекъснато оценява, сравнява и изисква повече, децата имат нужда от едно място, където могат да бъдат несъвършени и все пак достатъчно добри. За повечето от тях това място е семейството. Именно там започва изграждането на самочувствието, което ще ги съпътства през целия им живот.