Децата може да забравят каква играчка са получили за рождения си ден или какъв точно е бил любимият им анимационен герой, но има думи, които остават с тях завинаги. Те се запечатват не като спомен, а като усещане – като вътрешен глас, който ги следва години наред. И най-често този глас звучи точно като нас, родителите.
В ежедневието често говорим прибързано, уморени, разсеяни, убедени, че детето няма да приеме думите ни толкова сериозно. Казваме ги между задачите, в момент на напрежение или безсилие, без да осъзнаваме, че за едно дете те не са просто фрази. Те са истини. Детето още няма филтър, с който да отдели емоцията от съдържанието, умората от намерението. То приема всичко буквално и го прибира дълбоко в себе си.
Когато едно дете чува, че е „трудно", „непослушно" или „разочароващо", то не чува моментна критика, а описание на себе си. И започва да расте с усещането, че не е достатъчно, че винаги трябва да се старае повече, за да бъде обичано. Дори думите, изречени на шега или с въздишка, могат да се превърнат в тежест, която малчуганът носи дълго след като ситуацията е отминала.
Същото важи и за думите, които често подценяваме, защото ни изглеждат „нормални". Фрази като „стига си плакал", „няма нищо страшно" или „големите деца не се държат така" не успокояват, а учат детето да се съмнява в собствените си чувства. Те му казват, че емоциите му са прекалени, неудобни или нежелани. С времето детето може да се научи да ги потиска, да се срамува от тях или да вярва, че няма право да бъде тъжно, ядосано или уплашено.
Но има и други думи. Такива, които също се помнят цял живот, макар и да звучат тихо. Думи като „виждам те", „разбирам те", „дори когато грешиш, пак си обичан". Те не правят детето разглезено или слабо, както понякога се страхуваме. Те му дават сигурност. Усещането, че може да бъде себе си, без да се страхува, че ще загуби любовта ни.
Децата не търсят съвършени родители. Те търсят истински. Родители, които понякога грешат, но умеят да се извиняват. Родители, които могат да кажат „съжалявам, ядосах се" и „важен си за мен". Тези думи изграждат вътрешния свят на детето много по-силно от всякакви правила и наказания.
Когато пораснат, може да не си спомнят конкретния ден или ситуация, но ще носят усещането за това как са се чувствали с нас. Дали са били чути или засрамени, приети или отхвърлени, достатъчни или вечно неподходящи. И точно тези усещания ще оформят начина, по който говорят със себе си, по който обичат и по който възпитават собствените си деца.
Затова изказванията ни имат значение не защото трябва да бъдем перфектни, а защото имаме силата да създаваме вътрешен дом. Дом, в който детето може да се връща цял живот. Дори само чрез един спомен за това, че някога някой му е казал: „Ти си важен. И такъв, какъвто си, си достатъчен."
Коментари (0)
Вашият коментар