Сцената е позната в много семейства. Време е за обуване, но детето продължава да строи кула. Следва молба да прибере играчките – никаква реакция. Името му се повтаря веднъж, два пъти, три пъти, а накрая възрастният вече е убеден, че отсреща нарочно отказват да го чуят.
Понякога зад това поведение наистина стои желание детето да провери докъде стигат границите. В много други случаи обаче причината е съвсем различна.
Мъниците могат да бъдат удивително погълнати от заниманието си. За възрастния реденето на кубчета е нещо, което спокойно може да бъде прекъснато. За тригодишното дете кулата в този момент е цял проект. Превключването от интересна игра към обуване, миене на зъби или прибиране не става мигновено. Краткото предупреждение, че след пет минути предстои промяна, често работи по-добре от внезапното „Ставай, тръгваме".
Друг проблем е количеството думи. Възрастните обичат да обясняват, особено когато вече са раздразнени. „Колко пъти казах да прибереш играчките, да си вземеш пижамата, да си измиеш зъбите и да идваш, понеже утре трябва да ставаме рано." За малкото дете това може да се превърне в поток от информация, от който трудно се отделя конкретната задача. Едно кратко и ясно изречение често има много по-голям шанс да бъде изпълнено.
Умората също променя поведението повече, отколкото понякога допускаме. Гладното, недоспало или претоварено от впечатления дете има значително по-малко ресурс за самоконтрол. Това личи особено вечер. Нещо, което сутрин минава без никакъв спор, в края на дълъг ден може да предизвика сълзи и категоричен отказ.
Има и периоди, в които самостоятелността излиза на преден план. Малкото дете открива, че има собствена воля, и започва да я упражнява при всяка удобна възможност. „Не" се превръща в една от любимите думи не непременно от желание да ядоса родителите, а като част от развитието на усещането за собствен избор. Понякога малка възможност за решение върши чудеса: синята или зелената блуза, първо зъбите или първо пижамата, тази книжка или другата.
Накрая си струва да се погледне и начинът, по който е отправена молбата. Реплика, извикана от другата стая, лесно потъва сред телевизора, играта и останалите шумове. Когато възрастният се приближи, установи контакт и каже спокойно какво очаква, ситуацията вече изглежда различно.
Това не означава, че границите трябва да изчезнат или всяка задача да се превръща в дълги преговори. Децата имат нужда от ясни правила и предвидимост. Разликата е в начина, по който възрастният тълкува поведението им.
Когато зад всяко „не ме слуша" автоматично се постави етикетът „инат", лесно започва борба кой ще надделее. Когато се потърси причината, често се оказва, че детето не води битка с родителя. То просто още се учи да управлява вниманието, емоциите, желанията и малката си, но все по-силна воля.
Коментари (0)
Вашият коментар