В представите на повечето възрастни изтощението е запазена територия за корпоративните офиси, тежките графици и безкрайните списъци със задачи. Някак трудно се съчетава с образа на детето, което по цял ден скача, тича и играе. Но реалността напоследък се оказва доста по-нюансирана. Оказва се, че прегарянето не е привилегия само за порасналите, а и за най-малките, които живеят в свят, в който темпото често не прощава и на тях.
Детският бърнаут е онова състояние, в което детето губи интерес към нещата, които обикновено са му били любими. То изглежда вечно изморено, раздразнително и емоционално изтощено. Вместо да се събужда с нетърпение за предстоящия ден, посреща сутрините с тежко въздишане и нежелание. Това не е просто каприз или лош ден. Това е натрупване, което започва да се усеща не само от родителите, но и от самото дете.
Причините за това състояние могат да бъдат изненадващо много. Натоварена програма, твърде много уроци, извънкласни дейности, очаквания от страна на възрастните и липса на достатъчно време за свободна игра и почивка са само част от факторите. В опита си да дадат най-доброто начало на живота им, родителите понякога неволно се превръщат в треньори, които тласкат децата от една задача към следваща без възможност за истинско възстановяване.
Признаците, че детето е на ръба, могат да бъдат както поведенчески, така и физически. Загуба на апетит, нарушения в съня, чести оплаквания от болки в корема или глава, както и внезапни изблици на емоции, които изглеждат несъразмерни на ситуацията, не са за подценяване. Ученик, който някога е бил ентусиазиран, изведнъж започва да казва, че "не му се ходи" никъде, че "му е все едно" или просто отказва да си пише домашните. Дори най-жизненото дете може да започне да се отдръпва, да избягва контакти и да предпочита да стои само. Това не е характерен мързел. Това е вик за помощ.
Важно е да не подценяваме тези сигнали. Понякога възрастните смятат, че децата просто преиграват или се опитват да избегнат отговорности. Но изтощението при тях е съвсем реално. И точно защото често не могат да го обяснят с думи, тялото и поведението започват да говорят вместо тях.
Какво можем да направим в такъв момент? Преди всичко – да спрем за малко. Да прегледаме календара, да преброим заниманията и да видим дали изобщо има празно място за скука, която, противно на общото мнение, е жизненоважна. Скуката не е враг. Тя е пространство за почивка, за мечтаене и за възстановяване на вътрешния баланс. Ако едно дете няма време да бъде само със себе си, да се отпусне, да си играе без сценарий и структура, рано или късно идва моментът, в който психиката му казва "стига толкова".
Друг важен ход е да се говори. Не да се разпитва в стил "Какво ти има?", а да се създаде обстановка, в която разговорите за чувства са нещо обичайно. Някои деца ще изразят това с рисунка, други чрез истории за "изморени герои", а трети – просто като се сгушат до вас и помълчат. Всички тези прояви заслужават внимание и грижа, а не размахване на пръст и притискане към "още малко усилие".
Нека не забравяме, че щастието не е измеримо само с успехи и постижения. Децата не са миниатюрни възрастни и не бива да живеят според график, който не би издържал и един нормален работен човек. За да растат устойчиви, е нужно да им се даде шанс да се отпуснат, да се възстановят и понякога просто да бездействат. В това бездействие всъщност има повече смисъл, отколкото изглежда. Защото когато детето има време да си отдъхне, е много по-вероятно отново да открие радостта в нещата, които го вдъхновяват.
И ако усетите, че вашето дете "издиша" в свят, който непрекъснато иска още, дайте му малко въздух. Сложете на пауза очакванията, приглушете темпото и го оставете просто да бъде. Понякога най-големият подарък, който можем да направим, е не нова играчка, а шансът да си отдъхне истински.
СНИМКА: Freepik
Коментари (0)
Вашият коментар