Самочувствието не изчезва изведнъж. По-често промяната се натрупва постепенно и се показва в малки реакции, които лесно могат да останат незабелязани. Детето започва да се съмнява в себе си, отказва се по-бързо, избягва ситуации, в които може да сгреши, или постоянно търси потвърждение от възрастните. Понякога зад привидното „не искам" стои страхът, че няма да се справи.
Един от първите сигнали е нежеланието да опитва нови неща. Детето може да откаже да се включи в игра, спорт или занимание, което иначе му е интересно. Когато го попитат защо, отговорът често е кратък: „Не мога", „Няма да стане" или „Аз не съм добър в това". Такива думи сами по себе си не означават ниско самочувствие. Важни са честотата и ситуацията, в която се появяват. Ако детето системно избягва нови преживявания, страхува се от неуспех и предпочита да не прави нищо пред възможността да сгреши, това вече заслужава внимание.
Друг характерен знак е прекомерното търсене на одобрение. Някои деца непрекъснато питат „Добре ли е?", „Харесва ли ти?", „Правилно ли го направих?", дори при съвсем обикновени задачи. Те имат нужда някой друг да потвърди, че са се справили, преди сами да си позволят да бъдат доволни от резултата. При грешка могат веднага да потърсят реакцията на родителя, вместо да опитат да разберат какво се е случило.
Перфекционизмът също понякога прикрива несигурност. На пръв поглед детето изглежда амбициозно, старателно и много взискателно към себе си. То обаче може да изпадне в силно разочарование при най-малката грешка, да скъса рисунката си, да изтрие многократно написаното или да откаже да продължи, ако нещо не се получава веднага. За него грешката не е просто част от ученето, а доказателство, че не е достатъчно способно.
Сравняването с другите е друг важен сигнал. Почти всички деца се сравняват в определени периоди, но при ниско самочувствие сравнението често е едностранно. Детето забелязва чуждите успехи, но трудно вижда собствените си качества. „Тя рисува много по-хубаво", „Всички са по-добри от мен", „Аз съм най-бавният" могат да се превърнат в повтарящ се начин на мислене. Ако детето постоянно се поставя на по-ниска позиция, има смисъл родителят да се опита да разбере какво стои зад тези оценки.
Понякога несигурността се проявява и чрез отказ от участие. Детето знае отговора в час, но не вдига ръка. Иска да отиде на рожден ден, но в последния момент предпочита да остане вкъщи. Иска да се запише на спорт, но се отказва още преди първата тренировка. При подобно поведение е лесно да се предположи, че детето е мързеливо, срамежливо или просто няма интерес. Възможно е обаче то да се опитва да се предпази от ситуация, в която може да се почувства неуспешно или отхвърлено.
Начинът, по който детето говори за себе си, също дава важни подсказки. Изрази като „Аз съм тъп", „Не ме бива в нищо", „Никой не ме харесва" или „Винаги правя всичко грешно" не бива да бъдат отминавани с усмивка. Малките деца понякога използват крайни думи, когато са ядосани или разочаровани, но повтарящото се негативно говорене за себе си може да показва, че вече са изградили твърде критична представа за собствените си възможности.
При някои деца несигурността изглежда точно обратното — като прекалена демонстрация на увереност. Те се хвалят постоянно, трудно приемат забележка, ядосват се, когато някой ги поправи, или имат силна нужда да бъдат първи. Това не означава автоматично ниско самочувствие. Понякога обаче зад болезнената реакция при загуба или критика стои страхът да не изглеждат недостатъчно добри. За детето е трудно да понесе момент, в който някой друг се справя по-добре.
Отношението към грешките е особено показателно. Увереното дете може да се разстрои, когато не успее, но обикновено има готовност да опита отново. При ниско самочувствие една грешка може да доведе до пълно отказване. Детето може да каже „Няма смисъл", да хвърли молива, да се разплаче или да заяви, че никога няма да се научи. Ако тези реакции се повтарят при различни занимания, родителят може да обърне внимание не толкова на самата задача, колкото на начина, по който детето преживява неуспеха.
Важно е да се гледа и на поведението в контекст. Едно по-тихо дете не е непременно несигурно. Някои деца просто са по-наблюдателни и имат нужда от повече време, преди да се включат. Същото важи за детето, което не обича състезания или предпочита да играе само. Ниско самочувствие може да има различни прояви, но не всяка по-сдържана реакция е сигнал за проблем.
Родителите понякога неволно допринасят за несигурността, дори когато намерението им е да помогнат. Постоянното поправяне, сравняването с братя и сестри, прекалено високите очаквания и фокусът върху резултата могат постепенно да накарат детето да усеща, че трябва непрекъснато да доказва себе си. Реплика като „Знам, че можеш повече" може да бъде мотивираща в една ситуация и болезнена в друга. Ако детето вече полага усилия, но чува основно какво не е направило достатъчно добре, то може да започне да възприема собствените си опити като недостатъчни.
Похвалата също има значение, но тя не трябва да бъде автоматична. „Ти си най-умният" звучи приятно, но не помага много на детето да разбере кое точно е направило добре. По-конкретното „Видях, че се затрудни, но остана и опита още три пъти" насочва вниманието към усилието и постоянството. Така детето постепенно научава, че способностите не са нещо фиксирано и че грешката не определя целия му потенциал.
Когато родителят забележи признаци на несигурност, първата реакция не е нужно да бъде опит да убеди детето, че „няма от какво да се притеснява". По-полезно е да чуе какво точно го кара да се чувства така. Ако каже „Всички в класа са по-добри по математика", може да се окаже, че предния ден е получило ниска оценка или че някой негов съученик му се е присмял. Разговорът разкрива причината, а причината определя и подхода.
Децата изграждат увереност най-вече чрез преживяването, че могат да се справят с реални ситуации. Малките отговорности у дома, възможността да избират между няколко подходящи варианта, задачите, които са малко над настоящото им ниво, и свободата да поправят собствените си грешки дават усещане за компетентност. Не е необходимо всяко преживяване да бъде превръщано в урок. Понякога е достатъчно детето само да усети: „Успях да направя това."
Особено важно е родителят да остави място за трудностите. Ако възрастният непрекъснато се намесва, довършва задачата вместо детето или предотвратява всяка възможна грешка, то може да остане с впечатлението, че не е способно да се справи само. Помощта има смисъл, когато подкрепя детето да направи следващата крачка, а не когато премахва всяко препятствие от пътя му.
С времето самочувствието се изгражда от много малки преживявания. Сред тях са първото самостоятелно каране на колело, задачата, която вчера е изглеждала невъзможна, смелостта да се отговори пред класа, новото приятелство, опитът след неуспех. Детето има нужда да вижда тези моменти, а не само големите резултати.
Първите признаци на ниско самочувствие не означават сериозен проблем. Понякога детето преминава през кратък период на несигурност след промяна, конфликт, неуспех или труден етап в училище. Ако обаче негативното отношение към себе си продължава, пречи на ежедневието, води до силно отдръпване или видимо влияе върху отношенията и ученето, разговорът с детски психолог може да бъде добра следваща стъпка.
Самочувствието не се изгражда с постоянно уверяване, че детето е най-доброто. По-стабилната увереност идва от усещането, че човек може да бъде добър в едни неща, да има трудности в други, да греши, да се учи и въпреки това да бъде ценен и приет. Когато детето започне да разбира това, чуждите успехи вече не изглеждат толкова заплашителни. То може да се радва на постиженията на другите и едновременно с това да вижда собствените си силни страни.
Коментари (0)
Вашият коментар