Покажете на детето как да реагира на подигравки

Подигравките са част от първите години на живота, с която почти всяко дете се сблъсква в някакъв момент. Понякога става дума за една нелепа реплика между другарчета, друг път за повтарящи се обиди, закачки или опити някой да бъде изолиран от групата. За малчугана разликата между „шега" и нещо, което наистина го наранява, невинаги е лесна за разпознаване. Още по-трудно е да намери подходяща реакция, когато е засрамен, ядосан или уплашен.

Много родители първоначално дават съвети като „Не им обръщай внимание", „Просто ги игнорирай" или „Отговори им нещо". Понякога това може да помогне, но не е универсално решение. Дете, което вече се чувства беззащитно, трудно може да изпълни подобна инструкция в момент, когато няколко други деца са насочили вниманието си към него. То има нужда не само от съвет, а от предварително упражнени реакции и увереност, че има към кого да се обърне.

Първата стъпка е детето да знае, че има право да се почувства засегнато. Когато някой му се подиграва заради външния вид, гласа, дрехите, успеха в училище или начина, по който говори, реакцията му не е „прекалена", само понеже другите деца са се смели. Една реплика може да изглежда незначителна отстрани и въпреки това да остане дълго в съзнанието на детето. Ако то се прибере вкъщи разстроено, първият разговор не е нужно да започва с инструкции какво е трябвало да направи. По-важно е да разбере, че е било чуто.

Може да се започне с нещо съвсем просто: „Разкажи ми какво стана." След това е добре родителят да задава конкретни въпроси. Кой беше там? Какво казаха? Случвало ли се е и друг път? Имаше ли възрастен наблизо? Как реагираха останалите деца? Така се разбира дали става дума за единична неприятна ситуация или за повтарящо се поведение.

Именно повторяемостта е важна. Една неуместна шега не е същото като системно унижаване. Когато подигравките се повтарят, детето е умишлено изолирано, заплашвано или тормозено, ситуацията вече изисква намеса от възрастни. Не е разумно детето да бъде оставяно само да „се оправи". Родителят има право да потърси разговор с учител, възпитател, треньор или друг отговорен възрастен според мястото, на което се случва проблемът.

При по-леките ситуации детето може да се научи да поставя ясна граница. Кратките реплики често работят по-добре от дългите обяснения. „Не ми е смешно", „Спри", „Не искам да говориш така с мен" или „Остави ме на мира" са достатъчни. Детето не е длъжно да измисли остроумен отговор, с който да спечели спора. Целта е да покаже, че поведението не е приемливо, след което да се отдалечи.

Това умение може да бъде упражнявано вкъщи. Нека родителят разиграе кратка ситуация: „Представи си, че някой каже, че си много бавен." Детето предлага отговор, а после двамата пробват различни варианти. Така в реалния момент думите няма да бъдат напълно нови. Подобна игра може да изглежда странна за възрастния, но за детето е начин да изпробва различни реакции в безопасна среда.

Добре е детето да знае, че не е задължително да отговаря на всяка подигравка. Понякога най-разумната реакция е да не даде на провокатора желаното внимание. Ако някой се опитва да го ядоса само за да види реакцията му, спокойно отдалечаване и присъединяване към друга група деца може да сложи край на ситуацията. Това обаче е различно от това да мълчи, когато подигравките се повтарят и го карат да се страхува.

Родителите често се притесняват, че ако научат детето да не отвръща, то ще изглежда слабо. Всъщност самоконтролът и агресията са две различни неща. Детето може да бъде категорично, без да обижда. Може да се защити, без да удря. Може да напусне конфликт, без това да означава, че е загубило. Тези нюанси са важни, особено когато детето е склонно да реагира импулсивно.

Също толкова важно е да не го насърчаваме да връща обидата със същото. „Кажи му нещо по-гадно" може да изглежда като начин да си върне увереността, но често само удължава конфликта. Детето има нужда да разбере, че защитата на собствените граници не изисква унижаване на другия.

Понякога подигравките са насочени към нещо, което детето действително смята за своя слабост. Например може да носи очила, да има апарат за зъби, да чете по-бавно, да е по-пълно, да говори с акцент или да изпитва затруднение в определен предмет. В такива случаи е важно родителят да не отрича чувството му с „Няма значение какво мислят другите". За детето има значение. То живее в тази група, вижда тези деца всеки ден и усеща погледите им.

По-полезно е да се изгради по-стабилно отношение към самото различие. Детето може да има нещо, което го отличава, без това да го прави по-малко ценно. Ако носи очила, може да му е неприятно да чуе прякор. Ако е по-срамежливо, може да му е трудно да говори пред класа. Ако не е добър в спорта, може да се чувства неловко в часовете по физическо. Тези трудности са реални, но не определят целия човек.

Има значение и реакцията на родителя, когато детето разказва за случилото се. Ако възрастният избухне, започне веднага да обвинява други деца или заяви „Утре аз ще говоря с родителите им", детето може да се почувства още по-безпомощно. Понякога то не иска конфликтът да стане по-голям. Затова е добре първо да се чуе какво иска самото дете и какво се случва в действителност. При сериозен тормоз, заплахи или физическа агресия обаче намесата на възрастните не бива да се отлага.

Учителите също могат да помогнат, особено когато подигравките се случват в училищна среда. Добре е разговорът да бъде конкретен, без обвинения и преувеличения. Вместо общото „Децата постоянно го тормозят", родителят може да опише кога се случва, кои ситуации се повтарят и как се отразяват на детето. Това дава възможност на училището да реагира по-адекватно.

Не бива да се очаква от детето винаги да бъде смело. Понякога то ще се разплаче, ще замълчи или ще избяга. Това не означава, че не е успяло. В силно емоционален момент способността да мислим бързо намалява, особено при малките деца. След случката може спокойно да се обсъди какво е могло да направи и какво би искало да опита следващия път.

Полезно е детето да има няколко сигурни възрастни, към които може да се обърне. Това може да бъде родител, учител, училищен психолог, треньор или друг човек, на когото има доверие. Важно е то да знае, че да потърсиш помощ не е „издаване". Когато някой системно го унижава или заплашва, търсенето на подкрепа е начин да се погрижи за себе си.

Съвременният детски живот включва и онлайн среда, където подигравките могат да продължат и извън училище. Обидни съобщения, групови чатове, снимки, публикувани без разрешение, или подигравателни коментари могат да бъдат особено тежки, понеже достигат до много хора и остават видими. В такива ситуации е важно детето да не отговаря импулсивно, да запази доказателства за случилото се и да потърси възрастен. При сериозен онлайн тормоз родителят трябва да се намеси активно.

Най-важното послание към детето е, че чуждата подигравка не определя неговата стойност. Това не означава да му кажем, че думите не могат да го наранят. Могат. Означава да му помогнем постепенно да разбере, че човекът, който се подиграва, не получава право да определя кой е той.

Детето не се нуждае от готова реплика за всяка възможна ситуация. Има нужда да знае как да разпознава границата, да заявява несъгласие, да се отдалечава от ненужен конфликт и да търси помощ, когато ситуацията излиза извън възможностите му. Тези умения се изграждат постепенно. Случва се чрез разговори, примери и малки упражнения в ежедневието.

Когато вкъщи има спокойствие и детето знае, че може да разкаже и неприятната случка, без да бъде обвинено или засрамено, то по-лесно ще потърси подкрепа. А това е един от най-сигурните начини да премине през трудните отношения с връстниците, без да остане само с усещането, че трябва да се справя с всичко само.